Живот и/или илюзия

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

16.12.2009 23:36 - Скитник

Автор: him Категория: Изкуство

Прочетен: 2670 Коментари: 7 Гласове:

Нямаше обувки. А и в момента не му бяха нужни. В края на лятото това не му създаваше проблеми. Ще му мисля зимата, си каза. Беше облечено в стар, проскубан кожух, никога непран, ръждив както старите тръби в халето. Там живееше отскоро. Стори му се приятно - цялото това помещение само за него. Можеше с часове да седи отпред на слънце и да дреме, тогава беше най-доволно. Когато слънцето изгаряше с лъчите си и температурите стигаха 40, се оттегляше в халето. А там - сянка, хладно. Само лъчите, процеждащи се през многото счупени стъкла напомняха за ада отвън. Харесваше му да вдига прах и да наблюдава как праха точно разкрива правите слънчеви лъчи. Праха не му пречеше. В прах и мръсотия беше израснало и прах и мръсотия беше винаги в живота му. Но и това не му пречеше.
Понякога го блазнеше вълшебния свят на другите. Често, вървейки по улиците се зазяпваше по красивите витрини, пълни с цветове, кръчмите, с постоянно излизащи весели хора, лъскавите автомобили и лачените обувки, слизащи от тях. Ами красивите дами с бяла лисица за яка? О, непознат свят, разтвори се пред мен. Може би съзнаваше, че всичко това той никога няма да има. А може и да не го интересуваше. Как да разбере то, че някои хора имат нужда от тези неща, за да се чувстват по-добре, по-значими за пред себе си и за пред околните? Това беше извън неговия свят, нещо недостъпно и чуждо.
Понякога се докосваше за малко. Нямаше приятели. Затова се радваше и на закуската, подхвърлена му от човека на пейката, който, след като си дочиташе вестника ставаше, а то дълго гледаше след него с надеждата той да се обърне. Но това никога не ставаше. Понякога пък дояждаше остатъците на някоя пияна компания, правеща си запой на открито. Обичаше парка - там можеше да тича на воля, да цапа в реката, да се крие в храстите и да наблюдава хората. Парка беше неговото царство, а халето - резиденцията му.
Храна? Храната и по-точно търсенето и не му даваше мира и заемаше по-голямата част от времето. Не му се отдаваше да проси. Не беше способно да стои с часове на едно място, да гледа тъжно и да чака милостиня. Трябва да се яде, а стомаха не е милостив към теб. Ровеше по кофите. Каквото можеше да намери там, ядеше с удоволствие и с радост, че е поредния добър ден. Нищо друго не му трябваше - може би малко любов?
И както става в приказките, тя дойде като младо момиче, сините очи на което гледаха любопитно към него, докато му подаваха закуската си. "Сигурно се нуждаеш повече от мен". След което момичето си отмина. Гризейки от закуската и преглъщайки шумно, погледа му проследи момичето, което се шмугна във входа отсреща. "Ех, ако можеше всеки ден това момиче да излиза от този сив вход, да ми носи закуска и да ме гледа любопитно - щях да съм на седмото небе". И реши да я изчака пред входа на блока, независимо кога ще излезе.
Чака доста. Часовете минаваха бавно. Поспа малко пред входа, не смееше да влезе вътре. Вратата час по час се отваряше и затваряше, я лелка с пазарска чанта, я чичо с куфарче. Всички го гледаха любопитно и се чудеха какво прави тук. След което бързо отминаваха.
Късно вечерта, изтормозено от преминаващите живущи, чу гласове на хора, слизащи от асансьора. Лампата светна. Тя е!!! Нейният глас. Скочи начаса и закача отварянето на вратата. Щрак. Тя се отвори. Оттам изскочиха момичето и едно момче, което я беше прегърнало. "Шъттттт, мама ти дейба, махай се оттук" и понечи да го ритне. При което то избяга с подвита опашка на известно разстояние, спря и смутено погледна към отдалечаващата се двойка.