Постинг
01.07.2010 10:36 -
Денят бе ден, нощта бе нощ и не съвсем
Отивам! Само това казах, като разбрах, че то някакво щастливо стечение на обстоятелствата, незнайно как съм свободен на 30-ти и първи. Първи юли ;) При положение, че работех на Слънчев бряг вече 2-ри сезон, си беше кощунство да не отида на едно от най-култовите места - на Иракли. Бях слушал само да се говорят легенди от познати и непознати, много пъти в разказите им минавах и аз по тези места, миришех морето и вятъра носеше усещането за лято, за свобода и независимост на духа. Време, когато искаш просто да съблечеш кожата си и да оставиш душата ти да се рее заедно с вятъра, като черпиш енергия само и единствено от слънцето.
Отивам! Това казах и на другите. Бях твърдо решен да отида, ако трябва сам щях да тръгна. Все пак и сам войнът е войн, нали така? По принцип ми трябва още един човек и тръгвам почти навсякъде, но има моменти, когато такъв не може да се намери. За късмет, вдъхнових двама колеги, момче и момиче, да предприемем пътуване, което никой от нас не беше правил. Само имахме бегла представа къде се намира мястото, че включва към 10-на и повече километра вървеж, не знаехме нито пътеки, нито нищо, но понякога имаш чувството, че знаеш всичко необходимо. А и дори да не знаеш, трябва да действаш, за да не изпуснеш мига. Все пак без риск, без неизвестност къде е тръпката? По-добре един ден като лъв, отколкото сто като овца, нали така?
Отиваме! Охо, трима са дружина. Направихме няколко покупки, качихме се на рейса и тръгнахме към Елените. Толкова приятно е да си отърсен от всякакви задължения и ума ти да е зает от пътуването, да мислиш за приключението, да си говориш с приятели. Времето до Емона мина неусетно. Като се има предвид, че тръгнахме в 18 часа от Слънчев бряг, пътя до Емона ни отне няколко часа с всичкото му охкане, ахкане, почивки и усмивки, гледки и снимки. Посрещнаха ни някакви кучета, чужд човек влиза в селото. Емона определено си заслужаваше, жалко, че влязохме там почти по тъмно и едва сварихме да питаме за пътя до Иракли.
- Чакайте сега, до селото ли искате да стигнете?
- Не знаем, искаме да отидем на плажа :)
Упътиха ни, че трябва да вървим към края на селото, до поделението. Тръгнахме натам, като бяхме съпровождани от воя на чакалите. Мяукането де, извинете. Момичето леко се стресна, ама на нас не ни пукаше - някакви си чакали, какво толкова. Добре, че постовия си беше на мястото и очевидно и други хора го бяха питали за плажа, та беше подготвен - следвайте пътеката, тя ще ви отведе там. Брей, колко енигматично звучи, а?
Следваме пътеката. Сравнително добре поддържана, звездите бляскаха между дърветата, всякакви нощни страхове бяха оставени далече, дори и инстинктивния страх на човека от тъмното, даже той не присъстваше. Но друг вид страх се появи, страха от загубване. Особенно след като тръгнахме по друга пътека и се озовахме в пресъхналото корито на река, а лианите се сгъстяваха заплашително и път нямаше. Няма да се плашите, драми ми приятели. Трябва да се ориентираме по чувство, мирис и евентуално по човешки гласове. Или джипа на горското, който мина покрай нас, след като се бяхме лутали около 20 минути. Щом има джип, има и път. А пътя водеше към беседка на брега на морето. Пристигнахме! Не мога да повярвам.
Пясъка беше лунен, хладен, но приятен, гласовете бяха весели, огньовете хвърляха сенки в гората, които не можехме да различим на хора ли са, или на духове. Намерихме си и ние място - с дървено легло, огнище. Точно в полунощ запалихме огъня и се заехме да приготвяме вечерята. Остатъка от вечерта мина безгрижно, в разговори, пиене, смехове, блеснали очи, всичките звезди, които можете да си представите и очакване на изгрева. И той се показа, отначало колебливо, после слънцето ни поздрави, а наред с него в залива се появиха и делфините, за да бъде момента пълен.
И тогава и сега, каквото и да добавя към описаната картина, ще е просто едно клише.
Отивам! Това казах и на другите. Бях твърдо решен да отида, ако трябва сам щях да тръгна. Все пак и сам войнът е войн, нали така? По принцип ми трябва още един човек и тръгвам почти навсякъде, но има моменти, когато такъв не може да се намери. За късмет, вдъхнових двама колеги, момче и момиче, да предприемем пътуване, което никой от нас не беше правил. Само имахме бегла представа къде се намира мястото, че включва към 10-на и повече километра вървеж, не знаехме нито пътеки, нито нищо, но понякога имаш чувството, че знаеш всичко необходимо. А и дори да не знаеш, трябва да действаш, за да не изпуснеш мига. Все пак без риск, без неизвестност къде е тръпката? По-добре един ден като лъв, отколкото сто като овца, нали така?
Отиваме! Охо, трима са дружина. Направихме няколко покупки, качихме се на рейса и тръгнахме към Елените. Толкова приятно е да си отърсен от всякакви задължения и ума ти да е зает от пътуването, да мислиш за приключението, да си говориш с приятели. Времето до Емона мина неусетно. Като се има предвид, че тръгнахме в 18 часа от Слънчев бряг, пътя до Емона ни отне няколко часа с всичкото му охкане, ахкане, почивки и усмивки, гледки и снимки. Посрещнаха ни някакви кучета, чужд човек влиза в селото. Емона определено си заслужаваше, жалко, че влязохме там почти по тъмно и едва сварихме да питаме за пътя до Иракли.
- Чакайте сега, до селото ли искате да стигнете?
- Не знаем, искаме да отидем на плажа :)
Упътиха ни, че трябва да вървим към края на селото, до поделението. Тръгнахме натам, като бяхме съпровождани от воя на чакалите. Мяукането де, извинете. Момичето леко се стресна, ама на нас не ни пукаше - някакви си чакали, какво толкова. Добре, че постовия си беше на мястото и очевидно и други хора го бяха питали за плажа, та беше подготвен - следвайте пътеката, тя ще ви отведе там. Брей, колко енигматично звучи, а?
Следваме пътеката. Сравнително добре поддържана, звездите бляскаха между дърветата, всякакви нощни страхове бяха оставени далече, дори и инстинктивния страх на човека от тъмното, даже той не присъстваше. Но друг вид страх се появи, страха от загубване. Особенно след като тръгнахме по друга пътека и се озовахме в пресъхналото корито на река, а лианите се сгъстяваха заплашително и път нямаше. Няма да се плашите, драми ми приятели. Трябва да се ориентираме по чувство, мирис и евентуално по човешки гласове. Или джипа на горското, който мина покрай нас, след като се бяхме лутали около 20 минути. Щом има джип, има и път. А пътя водеше към беседка на брега на морето. Пристигнахме! Не мога да повярвам.
Пясъка беше лунен, хладен, но приятен, гласовете бяха весели, огньовете хвърляха сенки в гората, които не можехме да различим на хора ли са, или на духове. Намерихме си и ние място - с дървено легло, огнище. Точно в полунощ запалихме огъня и се заехме да приготвяме вечерята. Остатъка от вечерта мина безгрижно, в разговори, пиене, смехове, блеснали очи, всичките звезди, които можете да си представите и очакване на изгрева. И той се показа, отначало колебливо, после слънцето ни поздрави, а наред с него в залива се появиха и делфините, за да бъде момента пълен.
И тогава и сега, каквото и да добавя към описаната картина, ще е просто едно клише.
...не могат да бъдат описани с прости думи. Личи си, че сте изпитали силна емоция и сте си изкарали страхотно. Пожелавам ви все такива приятни изживявания! Поздрави!
цитирайМерси. Пожелавам на всеки да изпитва подобни усещания, заради такива неща си заслужава да си жив. Поздрави и на вас.
цитирайзнаеш пътеката, когато искрено я търсиш тя те намира :). А действието е по-добро от бездействието :).
А изгрева и делфините са били награда за вас :).
цитирайА изгрева и делфините са били награда за вас :).
Бях на Иракли десет дни през 1977 - ма. Никой не беше чувал за това място.
Прочети това.
http://lubara.blog.bg/izkustvo/2009/03/17/istoriiata-na-dve-snimki-ili-kak-otkrih-irakli.306074?reply=1088556
цитирайПрочети това.
http://lubara.blog.bg/izkustvo/2009/03/17/istoriiata-na-dve-snimki-ili-kak-otkrih-irakli.306074?reply=1088556
Не се и съмнявам. И доста след това е останало непознато. И по-добре :)
Историята си има и продължение:
Ставаме на сутринта, правим си закуска, момичето казва нещо от сорта "Ами ако сега дойдат собствениците на мястото", аз и казвам да не се щуросва, а те в този момент дойдоха! Две чичета, разказаха ни, че всяка година идват за по месец на това място, нудисти, свежарки. Имаше истории как с хеликоптер са ги гонили и карали в РПУ Обзор :)
цитирайИсторията си има и продължение:
Ставаме на сутринта, правим си закуска, момичето казва нещо от сорта "Ами ако сега дойдат собствениците на мястото", аз и казвам да не се щуросва, а те в този момент дойдоха! Две чичета, разказаха ни, че всяка година идват за по месец на това място, нудисти, свежарки. Имаше истории как с хеликоптер са ги гонили и карали в РПУ Обзор :)
Търсене
